Самият процес на умиране е това, което предизвиква размисъл у мен сега, а не смъртта като състояние. Тя е свършен факт и е неизбежна, но освен това се случва само веднъж и най-вероятно е безболезнена като състояние на духа. Умирането е това, което продължително измъчва душата и я разкъсва неведнъж и два пъти, като ни оставя накрая в едно безнадеждно и безкрайно пусто състояние.
Умираме всеки път, когато загубим някого, когото обичаме. Когато наша мечта се сгромоляса. Когато открием, че нямаме в себе си силите, за да постигнем живота, който искаме. Тогава умираме и започваме нов живот, който е по-безсмилен, празен и нещастен. И така, докато тялото най-накрая умре паралелно с душата. Която дали след това продължава съществуването си под някаква форма, е въпрос на лично тълкувание.
Аз лично не се тревожа какво ще се случи с душата ми след напускането на този свят, а за това, което я сполетява тук. Твърде много смърт в и извън нея се натрупа, но до какво ще доведе това така често умиране, мога само да гадая.

Много си млада, отложи тези мисли за по- нататък!