Прибирайки се в студената мъглива вечер, в която улицата изглежда толкова призрачна и в капана на болката по загубения си баща се сетих колко неприятна, мрачна и отнесена ми се струваше поезията на Атанас Далчев в училище. Изглеждаше ми натрапчиво цинична в моя тогава не прекалено щастлив, но все пак уютен и сигурен свят, в който не липсваше надежда. И ми навяваше неприятното чувство, че някой ден, след безброй преживяни гадости, у мен ще се формира същото отношение към света като в "Дяволско" например. Е, сега ми се струва, че съм се оказала права. Но и че се  е случило много по-рано отколкото очаквах. Вероятно в плен на мъката, която се предполага, че някой ден ще намалее, но ми се иска да изкрещя пред целия свят, като послание за нищожността на всеки от нас:
О, аз разбирам този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша...

Рано или късно всеки стига до точката на разбиране на поезията на Далчев.

Едно е да я разбираш, друго е сам да я почувстваш. И за двете положения, най-добре е да е възможно най-късно.