Независимо кого или какво сме загубили, ако преживяването е силно, има определен набор от преживявания, през които се налага да преминем. Текстът по-долу проследява преживяванията на хора, преживели загуба. Той до голяма степен е базиран на книгата на Уилиям Уордън “Консултиране и терапия на реакциите на скръб” (Worden William: “Grief Counseling and Grief Therapy”, 1982). Възприел съм обозначението “оцелелия” за човека, преживял загубата – за разлика от този, който си е отишъл.

Нормална скръб

Проявите на нормалната скръб могат да бъдат разделени в няколко категории:

a) Чувства.
• Тъга. Най-разпространеното чувство при хората, преживели загуба, и едва ли има нужда от специални коментари. Не е задължително тъгата да намира израз в плач, но това се случва често. 
• Гняв. Често преживяване след загуба. Може да бъде едно от най-объркващите преживявания на преживелия загуба, и с това да допринася за много от проблемите при скръбта. Уордън цитира жена, чийто съпруг е починал от рак: “Как мога да му се ядосвам? Та той не искаше да умре!” Ако гневът не бъде признат, това може да усложни процеса на скръбта.
Гневът идва от два основни източника. Първият е разбирането, че човек не е могъл да направи нищо, за да предотврати настъпването на смъртта. Чувството за провал – да не успееш да направиш нищо си е провал – може да бъде много мъчително. Вторият източник е свързан с тенденцията към регрес, връщане към по-ранни етапи на развитието ни, към преживявания за безпомощност, към усещането, че не можем да съществуваме без починалия. Тази тенденция настъпва при смъртта на всеки важен за нас човек. Гневът е естествена последица от тези преживявания. Той прилича на гнева, който малко дете изпитва към майка си, ако тя изчезва за известно време. Когато тя се появява отново, то може да изрази любовта си към нея, като я нападне. Сякаш посланието е: “Не ме оставяй отново!”
Близките на починалия често се справят с гнева си чрез насочване на гнева от починалия към друг човек; това може да приеме формата на обвиняване на някого за настъпването на смъртта. Идентифицирането на отговорен за смъртта носи представата, че е можело да се направи нещо, за да не се случи най-лошото – което възвръща усещането за контрол. Хората обвиняват лекарите, членовете на семейството, служителите на погребалната агенция, приятелите и Господ. Още един начин за справяне с гнева е обръщането му навътре, към себе си. Това може да доведе до самоубийство.
• Вина и самообвинения. И тези преживявания са много характерни за близките на починалия. Хората се чувстват виновни, защото не са били достатъчно внимателни; защото не са закарали човека по-бързо в болница, и т.н. Обобщено може да се каже, че хората се чувстват виновни за това, което е могло да бъде направено, за да се предотврати загубата, и не е било направено; или обратното, за това, което е било направено, и е довело до загубата или пък сега не може вече да се поправи. В повечето случаи вината е ирационална и спъва процеса на разбиране на реалността.
• Тревожност. Може да се колебае от леко усещане за несигурност до сериозни панически атаки. Колкото е по-интензивна и упорита тревожността, с толкова по-голяма вероятност може да говорим за усложнена реакция на скръб. Източниците на тревожността са поне два. Първо, оцелелите може да се притесняват, че може да не са в състояние да се погрижат за себе си самостоятелно. Те често казват: “Няма да мога да се справя без него/нея”, “На кого ме остави?”, и т.н. На второ място, тревожността се дължи на засиленото осъзнаване на собствената смъртност. В нейните крайни форми тази тревожност може да се разгърне във фобия.
Английският писател Клайв Стейплз Луис пише след смъртта на жена си: “Никой не ме беше предупреждавал, че скръбта толкова прилича на страха. Аз не съм уплашен, но усещането е като да съм. Същото напрежение в стомаха, същата непоседливост, прозявките. Непрекъснато преглъщам”.
• Самота. Оцелелите често говорят за самота. Особено загубилите съпруг, с когото са свикнали да живеят заедно ден след ден в течение на много години. Но, макар и самотни, много вдовици предпочитат да не напускат дома си. В него те се чувстват по-сигурни.
• Умора. Оцелелите често се оплакват от умора. Понякога умората може да се преживява като апатия или равнодушие. Това високо ниво на умора може едновременно да изненада и да фрустрира хора, свикнали да водят активен живот и да бъдат енергични и дейни.
• Безпомощност. Чувството за безпомощност е тясно свързано с тревожността. То присъства често в ранните стадии на скръбта. Особено характерно е за вдовиците – те често се чувстват особено безпомощни. 
• Шок. Настъпва най-често при внезапна смърт. Например, някой вдига слушалката на телефона и научава, че негов близък е починал. Но шок може да има и при очаквана смърт, настъпваща след продължителното боледуване. Поговорката, че надеждата умира последна, важи с особена сила за подобни ситуации – човек все се надява, че най-лошото няма да настъпи, и може да бъде изненадан, когато това се случи.
• Стремеж към починалия, желание да бъде видян отново. Това е много разпространено преживяване сред преживелите загуба. Спадането на интензивността му или даже изчезването му е знак за приключване на процеса на скръбта.
• Еманципиране. Това може да е положително чувство на освобождаване от тежка връзка с починалия. Подобно на гнева, чувството на еманципация или освобождаване може да породи чувства на вина и притеснения с етичен характер.
• Облекчение. Може да се наблюдава най-вече в случаите, когато починалият е страдал от продължително и мъчително заболяване. Все пак, вината често съпътства облекчението.
• Вцепенение: отсъствие/липса на чувства. Характерно е за някои хора. Те могат да се чувстват вцепенени след загубата. Вцепенеността може да се разглежда като обичайна за определени етапи на скръбта реакция – най-вече за началото на целия процес, особено съвсем скоро, след като лошата новина е пристигнала. Едно възможно обяснение е, че временното изключване на всички чувства е начин човек да се справи с наплива на многобройни и интензивни емоции. Оцелелият може да си позволи да преживее тези емоции по-късно, в някои случаи – постепенно, на части.

Всички изброени емоционални реакции са нормални и естествени последици на загубата. Те преминават в категорията на абнормното, ако съществуват прекалено дълго или са твърде интензивни.

b) Физически усещания.
• Празнота в стомаха;
• Стегнатост в областта на гръдния кош;
• Стегнатост на гърлото;
• Свръхчувствителност към шум;
• Чувство за деперсонализация: “Вървя по улиците и нищо не ми изглежда реално, включително и аз самият не си изглеждам реален”;
• Задух, недостиг на въздух;
• Слабост в мускулите;
• Липса на енергия;
• Сухост в устата. 

За някои от тези усещания оцелелите могат да потърсят лекарска помощ, като не си дават сметка за причината им.

Вместо заключение