Вчера се навършиха 4 години от смъртта на баща ми. През тези години открих, че времето вече се движи по друг начин, трудно дори мога да кажа, че се движи. Всичко сякаш е застинало в една поглъщаща празнина, макар и някакви неща да се случват междувременно. Като окото на урагана, душата ми остава застинала, въпреки случващото се около нея. Може би така е по-добре, в тази черна дупка попадат всякакви емоции, понякога и болката дори. Някои рани просто не зарастват...