15 декември при други обстоятелства щеше да бъде 63-ият рожден ден на баща ми. Днес обаче е просто един тежък и тъжен ден. От типа дни, които просто чакаш да свършат, за да започнеш от следващата сутрин на чисто.
Едва ли обаче  някоя от следващите сутрини ще започне по-бодро. Особено на фона на предстоящите семейни празници. На този етап все още мисълта да се радвам на хората, които все още са около мен, носи не утеха, че ги имам, а ужас, че мога да загубя и тях.
Смята се, че скръбта при загубата на близък човек е преодоляна, когато си способен да си спомняш за този човек, без да те боли. Да се радваш от това, че го е имало, а не да се ужасяваш, че никога повече няма да се върне. Вероятно това идва след много, много дни, в които свикваш постепенно с липсата, примиряваш се с безсилието си и се научаваш да търсиш приятни емиоции, които да гонят черната сянка в душата ти, която те изяжда отвътре и те променя до неузнаваемост.
А за мен предстои да се примиря, че вече няма кой да ме буди в съботната сутрин в 10 часа с потропване на вратата, широка усмивка и съсвем леко укорителният въпрос "Няма ли да ставаме вече?". Че няма да има кой да ми покаже къде в градинката срещу блока е най-доброто мяасто да се засади дръвче и как да го направя. И няма заради кого да искам да се върна отново в Охрид и да се разходя с корабче в езерото.
Твърде малко са загубилите близък, които не си задават въпроса, не е ли твърде ранна тази смърт. Било за 63, 40, 50, 70, 80 години. И пак ще продължавам да твърдя, че всеки освен доживелите 90-100 години и отишли си от естествена смърт, е умрял твърде млад. Заради нечия грешка, или най-често поредица от грешки - негови и чужди. Няма възраст, в която човек да не може да създава красота около себе си и всяка смърт е като попарено от слана цвете. А останалите живи трябва да се научат да живеят в нов, лишен от тази красота свят.

А как боли... Дълго...
...
Смята се, че скръбта при загубата на близък човек е преодоляна, когато си способен да си спомняш за този човек, без да те боли. Да се радваш от това, че го е имало, а не да се ужасяваш, че никога повече няма да се върне.

Ние, живите трудно можем да кажем как се преживява смъртта на близък човек, пък макар и той да е над 80! Майка ми почина на 84 год. и 10 месеца, след 3 год. почти на 85 год. /без две седмици/ почина баща ми. И двамата без да са боледували за няколко часа си отидоха. Как да го приема? Че са възрастни и ще забравя ли? Не мога!
През януари 1999 год.на 27 год.почина мой племенник и племенник на съпруга ми на почти 20 год. /погребваха го на рождения му ден/! На един ден ги погребахме двамата: аз - в Силистра - моя пламенник, а съпругът ми в Лом - неговият. Никога няма да повярвам че са мъртви, защото нито племенника си видях /беше в железен ковчег и не го отвориха/, нито племенника на съпруга ми, защото по същото време погребвах моя племенник.

da naistina e taka bolkata ot zagybata na lubim 4ovek nikoga ne se zabravq. az nikoga ne sam imala ba6ta no imax mnogo dobar dqdo koito za men be6e i maika i ba6ta i toi po4ina i az i do dnes ne moga da povqrvam 4e go nqma .