Качулатата фигура тихо се приплъзна в нощта. Беше останала само една работа за вършене още.
Намери къщата лесно, все пак цяла вечност вършеше това. Разтвори черната мантия и докосна сърцето си - единствената част от тялото си, която още носеше спомена за живот. От него капеше кръв.
Смъртта изрисува кървав кръст на стената на къщата и влезна вътре, за да прибере душата, която вече напуснала тялото, примирено я чакаше.
Кръстът щеше да стои кърваво червен дълго време, докато започне да затихва болката на близките на починалия. Колко дълго, никой не можеше да каже...
Кървавият знак щеше да напомня на всеки, минаващ покрай къщата, че там сега е царство на болка, на мъчителни спомени за отнето щастие. Яркият му цвят щеше да ги подсеща, че тъгата не се подчинява на социални закони и сама избира кога да отстъпи. Но никога напълно... С времето кръстът вероятно щеше да избледнее. Но всички щяха да помнят, че е там.
Смъртта чувстваше като свой дълг да остави този свой знак, за да помнят другите. Да помнят, че скръбта лесно се настанява в живота ни и трудно си тръгва. Да помнят, че животът е крехък и пречупването му е необратимо. Трябваше да го виждат, защото иначе болката на тъгуващите остава невидима.
Неканената гостенка изпрати душата в последния й път и остави до възглавницата при вече студеното тяло малка фигурка, направена от човешка кост. Фигурката наподобяваше птица със счупено крило - знак за пречупения живот. Така близките щяха да разберат, че любимият им човек вече е поел по друг път - непознат, неземен и самотен...
Смъртта се отдалечи от къщата. Беше изпълнила задачата си. В далечината в къщата светна лампа. Нощта беше пронизана от сърцераздирателен писък...