Едно старичко мое есе, но от малкото, които наистина си харесвам.
      
                 Език, чувствителност, морал – какво слушаме                                              и как  говорим

            Пътувайки в градския транспорт с двама приятели, ние обсъждахме изминалия ден. Споделяйки впечатленията си от него, ние привлякохме вниванието на една жена пред нас. Тя се обърна и каза: „Деца, искам да ви поздравя за интелигентния разговор.” Погледнах я и очаквах да видя иронично-укорително изражение на лицето й. Но тя говореше сериозно. Тогава изобщо не разбрах с какво нашият съвсем небрежен приятелски разговор беше спечелил одобрението й.

            Жената накратко ни обясни, че връстниците ни общуват на такъв „тротоарен” език, че твърде рядко й се случвало до дочуе нормален диалог от хора на нашата вързраст. Първоначално думите й ме учудиха, но ми трябваха само няколко минути, за да осъзная, че е права.

            Наблюдавайки начина на общуване на подрастващите, човек разбира, че нещо не е наред. „Грозни” за слушане са не само думите, но и случките, които стоят зад тях. Отблъскващ е ниският морал, който „прозира” в тези разговори. Цялата занемареност в  отглеждането и възпитанието  на тези деца излиза на показ в разговорите им помежду им. Но освен някой, който да се възмути от чутото, други загрижени не се намират. А същевременно ниското ниво на общуване „залива” децата отвсякъде – от обкръжението им, от медиите, от забързаните им, незаинтересовани родители. Просто цялото общество сякаш деградира, а това неминуемо превръща езика в отблъскващата и гротескна форма, която не само жената в градския транспорт, но и всички ние ежедневно дочуваме.

            За да разберем какво се отразява така негативно на езика ни, е необходимо да се вгледаме в случващото се в едно българско семейство. Честа картинка е илюзорната

грижа за децата, които, оставени без друго възпитание, събират знания за живота от

хората около себе си и от медиите. А кого включва тяхното обкръжение – нехайните им родители, връстниците им, възпитавани при същите условия, учителите им.

            Ако си толкова безотговорен, че да допуснеш детето ти да отраства пред телевизора и да общува с неподходяща компания, то едва ли би обръщал внимание на начина си на говорене. Нехайството, което си възприел към важните неща в живота ти, превръща речта ти в нещо небрежно и недодялано.

            Така децата живеят в домашна среда без особен контрол, слушат грубоватия език на родителите си, изразяващ хладното им отношение към живота и един към друг. И търсейки по-добър модел на поведение, или просто забавление, те пускат телевизора ими компютъра, радиото. И попадат на още по-небрежно отношение към езика и на поразително нисък морал.

            Над медиите сякаш не се упражнява никакъв контрол. По телевизиите се дават предавания, чиято единствена цел е да се изкарат на показ грозни истини, за да може след това зрителят да наблюдава драми и скандали. Дори в продукции с по-продуктивна цел се набляга на интригите – кой какво е казал, какво е имал предвид, какво е целял, с кого е в конфликт. Дребни факти се изопачават, за да се стигне отново до грозни пререкания.

            Почти всичко, случващо се на големия екран цели да осигури на народа „зрелища”, но все повече за такива се възприемат само скандалите, интригите и провокативното поведение. Това възпитава децата, че могат да бъдат интересни и да получават внимание, само ако се държат по същия начин – ако бъдат агресивни, ако се опълчват срещу общоприетите норми, като нарушават правилата, не зачитат авторитета на никого и говорят грубо и цинично. А този модел на поведение обикновено е или най-яркият,  или дори единственият, който познават и затова те лесно и с желание го усвояват.

            Не само телевизиите „възпитават” подрастващите на нисък морал. По радиото „остроумни” водещи обсъждат неподходящи теми, засягащи твърде грубо въпроси, свързани с личния живот и сексуалността, демонстрирайки в същото време цинично поведение и език.

            Електронните медии от своя страна се опитват да привлекат внимание с абсурдни заглавия като „Милен Цветков: Пишка ми се”, „Азис шишкавее от нерви” и други подобни,често пренебрегвайки значими събития в културния живот на страната.

            За да съществува една медия, то е необходимо тя да привлича интереса на аудиторията. Но с нискоинтелектуални продукции като „Биг Брадър”, „Цената на истината” и други подобни и с абсолютната липса на цензура медиите „погребват” морала и „обезобразяват” българския език.

            Не само неподходящо подбраните новини оказват отрицателно влияние върху езика. Друго неприятно влияние е очевидната незапознатост с граматиката и лексиката и с правилата за пунктуация и правопис, която проличава най-вече в електронните медии. В почти всяка новина, дори и да е кратка, могат да бъдат открити множество грешки. Разбърканите букви, пропуснатите или излишни интервали, липсващите пунктуационни знаци, граматичните неточности показват едновременно ниска култура и нехайство към езика. Така и в Интернет пространството отново сме свидетели на твърде ниски езикови стандарти.

            От медиите човек непременоно, понякога против неговото желание, научава новини за политическия живот на страната. И проследява задочните диалози между политиците, нападките им един срещу друг. Водени от желанието си за власт, тяхно главно „оръжие” са безпощадните критики срещу опозицията. Така дори

управленският елит на страната става пример за агресивно, безскрупулно поведение в преследване на желаната цел.

            Проследявайки на телевизионния екран случващото се в Народното събрание, в някои моменти всеки би останал шокиран от демонстрираната липса на толерантност. В тази институция би трябвало да се водят диалози, за да се намерят най-добрите решения за държавната политика, а вместо това тя се превръща в арена на политическата борба между партиите и на лични нападки, основаващи се на произход, пол, религиозна принадлежност и други. И вместо да бъдат пример за подражание, управляващите се присъединяват към всеобщото пренебрегване на морала и принизяване на езика.

            Училището е изпълнявало ролята на убежище на българския език и духовност в най-мрачните векове от българската история. Днес обаче то е безсилно да спре негативните промени в речта ни. Първо, защото те са повсеместно разпространени и ежедневно „подхранвани” от медиите и второ, защото незагрижеността към образователната система отдавна е отслабила социалната й роля.

            Днес зад учителското бюро застават често хора с ниска квалификация и мотивация, които по никакъв начин не биха могли да бъдат пример за по-висок морал. И които не са способни или нямат желание да обърнат внимание на езиковата култура на учениците си. Много от тях са склонни на критики като: „Ах, как говорят тези деца!...”, но никой няма способностите или мотивацията да предложи по-добър езиков модел.

            По този начин училището с безсилието си парадоксално се превръща в поредния унищожител на красивия книжовен български език. А надеждата за спасението му сякаш напълно изчезва.

            Езикът винаги е бил отражение на процесите, протичащи в едно общество - от префърцунените маниери в едновремешните висши общества до простичкия, непретенциозен език на работническата класа. А отблъскващо ниската езикова култура, битуваща днес в страната ни, разкрива занемареността къммного духовни ценности– към любимите хора, към образованието, към „четвъртата власт”. И заслужава внимание като всеки друг голям социален проблем, защото езикът е в основата на всяка култура. И разпадне ли се той, разрухата несъмнено ще застигне и нея.