Не можех да се позная. Бях си аз и същевременно, не съвсем. Приближих се до огледалото и се вгледах в отражението си. Изведнъж то се раздвижи и заговори:
- Не ме гледай така втренчено. Аз съм ти.
- Да, приличаш..., но все пак има нещо различно....
- Промених се малко. Тоест, ти..., ние се променихме.
-Но как..., каква си ти?
-Не знам, като теб, просто малко по-....., знам ли, тъжна...
-Не е само това..., не мога да те позная,  себе си, тоест.
- Ами, приспособявам се, предполагам..., не е лесно, знаеш.
-Това го знам, но не знам защо ти..., аз...уф..., защо ми изгллеждаш толкова непозната...
-Вероятно защото не ме разбираш. Не те виня. Всичко стана толкова... неочаквано, внезапно в известен смисъл, трагично...и толкова несправедливо. Но аз трябва да намеря някакво място в развалините, останали от твоя живот.
- Чакай, чакай малко..., там няма място, там няма нищо, не мога да живея така...
-...ти не можеш, но на мен ми се налага...
-Не разбирам... , какви ги говориш???...А дрехите ти...
-Какво за тях?
- Тъмни са. Черно, сиво... Аз не нося сиво!
- Вече носиш. Промени се, това се опитвам да ти обясня. Промени се и то доста. Затова не можеш да се познаеш...
-Не, това не може да е вярно. Аз не мога да се примиря със смъртта, не виждам път напред в задънена улица и не нося сиво. Аз обичам синьо. И ярките цветове като цяло. И изобщо, погледни се! Това не може да съм аз! Имаш толкова примирен вид...уморен, жалък почти. Аз не съм такава, винаги съм имала живец, хъс в себе си!
-Тук си права. Вече просто нямам сили за борба. Уморих се. Ужасно много. Искам просто да се сгуша в леглото, да се завия през глава и да се скрия. От целия свят... А за сивото... какво да ти кажа...може би вече не мечтая  за друго по-силно, отколкото за едно "сиво", скучно ежедневие, в което да не се случва просто нищо, а накрая на деня да се връщам вкъщи при голямото си семейство. Така мечтая до се отърва от тази "ярка" трагичност, която се е настанила сега...
-Не,не,не..., сега вече съм сигурна, определено не те харесвам. Може и да казваш, че си част от мен, но никак не ми допадаш, дори за отражение. Махам се оттук и не искам да те виждам повече.
-Ти май наистина не разбираш, а? Не аз, а ТИ си отражение в огледалото. Теб вече те няма, не съществуваш. Поне не тук. Ти остана в миналото. В спокойното минало, с голямото семейство, със светлото бъдеще, с конфликтите между поколенията. Ти не можеш да съществуваш тук. Тук няма надежда, такава каквато ти си я представяш, няма бъдеще, такова каквото ти искаш да бъде. Няма място за теб тук. Затова се появих аз...А каква точно съм аз..., е, времето ще покаже. А сега..., сега съм ужасно уморена...отивам да се сгуша под завивките... и дано болката не ме намери там...